Имаше един свеж виц за Пенчо Кубадински, който се хвали с трофеите си, окачени на стената в резиденцията на ЦК на БКП:
- Това е кожата на сибирски тигър от приамурския край на великия Съветски съюз. Това пък са рогата на архар от съветските другари от Уз.ССР, а това - сочи той негърска глава - е носърче от братски ЮАР.
- Как така "носърче" - питат леко притеснено другарите гости.
- Еми... "носърче" - тича и вика "No, sir!", "No, sir!", "No, sir!"
Днес българите сме се превърнали в "Йесърчета". Тичаме и викаме "Yes, sir!", "Yes, sir!" където видим европейски политик, приковал в нас недоверчив поглед. Европеецът дори не подозира, че му се молим да ни спаси от мъките. Разкапали сме се от всякъде, завряли сме си държавата посред блатото и продължаваме да викаме "Дийй, ча ща та цепна!!!" и да гледаме с влажни, умолителни очи към Европа за порция здрав разум, ако може точно между очите.
Да, ама така не става. За "Йесърчетата" има място само на стената с трофеите на някой диктатор до "Носърчетата". Истинските играчи си знаят интереса и го защитават на равно с другите сърове!
Надига се нова, критична вълна. Все повече хора избират да бъдат личности и отказват да се подлагат на разхлабващата диета на медиите. До голяма степен вече съдържанието на недоволството се вижда, но все още няма форма. Ще дойде моментът, в който критична маса осъзнати личности ще прозрат, че формата е пред очите им и е директна функция от съдържанието. 
- Това е кожата на сибирски тигър от приамурския край на великия Съветски съюз. Това пък са рогата на архар от съветските другари от Уз.ССР, а това - сочи той негърска глава - е носърче от братски ЮАР. 
Помня наситеното сладко ухание на бъз, което се носеше из квартала в първите жежки летни дни. Въздухът натежаваше и ставаше плътен като захарен сироп с лимонтозу, а сенките се скъсяваха и почти изчезваха. Единственото прохладно място беше в короната на старата крива дюла на задния двор, сгушена под вишнапа и липата. 
За разлика от г-жа Фандъкова, която преряза лентата и вчера е влязла за първи път в парка, много от нас го познават от деца. Високите зидове правеха потайностите му още по-завладяващи. Когато разказвахме геройствата си вкъщи, строгият тон на родителите ни бе смекчен от издайническите нотки на техните собствени спомени. Познаваме и помним хора, учили във Военното на Негово Величество училище. За нас историята на парка не започва тук и сега. Нито ще приключи с отварянето му. 
От днес започва само грижата за опазването му, защото г-жа Фандъкова утре ще си иде, а ние и нашите деца ще останем и парка със своята висока ограда отново и отново ще присъства на страниците в семейните ни албуми. И както казах на децата си - "Пазете го, той не е ваш, той е на Военното училище и дарът да му се радвате може да бъде отнет, ако не сте достойни за него."
