понеделник, 9 декември 2013 г.

В знак на почит

Родена съм до оградата на Военното на Негово Величество училище, но не в семейство на потомствени военни. Военните на нашата улица бяха през няколко къщи - в дома на Каравелови от едната страна, от другата - в дома на Йовови. Като деца прескачахме високата каменна ограда и играехме тайно в обраслия в храсталак парк. Познавах възвишенията и ямите от бомбардировките над София, но не и алеите и беседките. От баба си знаех, че когато възпитанниците на Военното училище минавали по улицата, хората се обръщали да ги гледат с възхита и уважение. Госпожиците от софийските девически гимназии с трепет очаквали вечеринките, забавите и баловете, на които за кавалери били канени кадетите. Така и баба срещнала моя дядо - Стоян Радев - възпитаник на 68-ми випуск на ВНВУ.

Когато Борис Станимиров ме покани в клуба на потомците на царските офицери "Един завет", от една страна останах поласкана, от друга - ясно си давах сметка, че не принадлежа към голяма офицерска фамилия и че правото ми да бъда част от този клуб, в сравнение с правото на потомците на Каравелови, Йовови, ген. Иванови, ген. Бояджиеви, е по-скоро символично. Съгласих се като знак на почит към паметта на моя дядо. Опитвам се да предам на децата си, заедно сьс снимките от старите албуми, и онова възпитание в доблест, честност и благородство, което дадоха на мен. Надявам се, когато порастнат, в клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България "Един завет" да намерят общност, в която благородството е норма на поведение,  в която хората мислят днешния си ден пред дълга си към миналото и отговорността си за бъдещето, общност достойна да пази честта и доброто име на Съюза на възпитанниците на ВНВУ, ШЗО, родолюбивото войнство и гражданство.