сряда, 18 ноември 2009 г.

Тайната градина

Чели ли сте "Тайната градина" от Франсис Бърнет? Красива детска история за стените в сърцата и главите, които превръщат дори достойните и благородни хора в осакатени скотове, давещи се в собственото си самосъжаление. И както в повечето красиви детски истории и в тази има щастлива развръзка - намерен е ключът, отворена е забравената врата в зловещата стената, героите откриват тайнството на приятелството и неподозираните сили, заложени дълбоко вътре във всеки от нас и с неуморни усилия и всеотдайност лекуват опустошените си души и съживяват изсъхналите цветя в Тайната градина.

Аз живея до една тайна градина. Тя се намира в сърцето на София. Каменната й ограда, по-висока от човешки бой, е обрасла с бръшлян, а зад нея надничат млади фиданки и достолепни вековни дървета. Проектирана от възпитаника на специализираната школа по архитектура при Академията за изящни изкуства във Виена - Фридрих Гюнангер - в самото начало на миналия век и дообогатена през тридесетте години под ръководството на генерал Михаил Йовов, дълги години градината е крила и пазила своето най-голямо съкровище - Софийския бастион с неговата Алея на победите, Стълбището на началниците, езерото, параклиса, павилиона. И както в книгата на Франсис Бърнет, през оградата могат да минат само децата, за да открият недостъпния за нас - възрастните - приказен свят.

Отдавна не ми отива тайно да прехвърлям каменния зид, но се надявам, че не е далеч денят, в който вратите на тази градина ще бъдат отворени за всички нас.

понеделник, 16 ноември 2009 г.

Покана от кмета

Както вече имах възможността да отбележа, да живееш в центъра на София е и привилегия, и предизвикателство. В четвъртък всеки, които има отношение към централната градска част на София, е добре дошъл на дискусия с кмета на район "Средец" - инж. Маргарита Гутева.




Мисля да й задам любимия си въпрос за детските градини, с който обикновено хвърлям администрацията в тиха паника ;)

неделя, 15 ноември 2009 г.

Плаж... купувам плаж...

"Плаж... купувам плаж... топъл, топъл плаж... ефтин плаж... за 14 стотинки квадрата...

Не вЕрвате ли? Моля Ви се, ний сме почтеННи бизнесмени, нЕма шега, нЕма майтап - 14 стотинки квадрата, батка! С пясъка разбира се, как без пясъка... И с патките и с бръмбарите! Не... бе! Не... не на ДАНС бръмбарите, не - тЕх по-скъпо ги даваме. Тия са едни такива големи, черни, с рога, от Червената книга. Не бе... не... не са на Станишев, истински са - рогачи май им викат. Не... не стават за лов, наш Гоце вече ги гледА, все пак бръмбари са, но ако е за него и нещо по-едро можем да урЕдим, само да брОиш кинтите, русичко, ако кажеш... От къде го гепИх тоя плаж ли? Е, как от къде, нашите хора ми го урЕдиха. Викат - това не е плаж, а треволяк и буренак. Ама как...? Еми, викат, така - пасище е. После нещо сменЯваха, нЕкви червени ли, лилави ли гори, не ги знам къф е тоя сорт, ама много убави ще да са, щото тукашните още искАха, даже разтурИха резервата и пак от тия гори вземАха. Будали - гола вОда, ама нали и те са наши.... Като казАх вОда, тия от районното идваха... тия с водата и чистотата... ВиК! Та тия от районното ВиК дождЯха, гледАха с кмето дори заповед издействАха. Не... не за прокурор, за строеж. Нещо обаче от Европата смърдели, ама ти мен слушай - нЕма Натури, нЕма Матури при мен, батка - всичко съм изчислил! Всичко съм купИл на Камчията - всичко! И ще стоИм - *** съм им патките европейски и бръмбарите и плажот!!! Я си имам авери, аз ги ув'жавам и те мен ув'жа'ат! И още шъ купим... А ти мен, ув'жа'аш ли ме?!? А..!?! А..!?!"

понеделник, 9 ноември 2009 г.

20г. СВОБОДА!

След падането на стената (9.XI.1989г) всеки от нас е толкова свободен, колкото смее да бъде и обществото ни е толкова свободно, колкото му изнася. Нека не бъркаме стените в главите си и страха в сърцата си с липса на свобода.

Имайте смелостта да бъдете свободни!

неделя, 8 ноември 2009 г.

С глава в стената

Преди малко пренесох децата в леглата им в съседната стая, излегнах се в хола с netbook-а в скута, на масичката ме чака лимончело от Капри, купено от Метро, с много лед, вяло преглеждам днешните блогове и какво са писали приятелите във Facebook, хвърлям по едно око как Асен си играе на диктатор и разгонва демонстрация в поредната мисийка на Tropico 3 и се каня да му дръпна едно голямо мрънкане как за двадесет години нищичко не се е променило.

Е, да... остаряхме, изучихме висше - който където успя да влезе след изпитите, поработвахме още като студенти, но и да свалим Жан Виденов посред зимна сесия смогнахме, после всеки хвана пътя си - част от момчетата отърваха казармата, понеже в НАТО войската е професионална, а не наборна, започнахме работа в по-големи или по-малки представителства на световни фирми или започнахме собствен бизнес, купихме си стари трошки от Европа, изпоженихме се, дори на сватбени пътешествия я до Капри, я до Виена или Париж успяхме да идем, нали вече пътувахме без визи, родиха ни се деца, купихме си жилища, които ще имаме да изплащаме на банките докато побелеем съвсем и с трошките пренесохме тонове строителни материали за довършителните работи и всяка неделя ходим на гости у родата, но някак оцеляхме, въпреки тежките изпитания покрай избирането на изгледа, разположение, десена на тапетите, цвета на латекса, шарките на плочките и теракота, дамаските на меките мебели и размерите на шкафчета за кухните и днес си четем блогове и пием Лимончело с много лед и мрънкаме как нищо не се е променило.

Е, да... може пък и да се е променило, но категорично не и за нас!

петък, 6 ноември 2009 г.

"Пътят към балета" и моята балеринка

По мое време малките момиченца мечтаеха да станат балерини и си играехме на балерини като от сутрин до вечер ситнихме на пръсти и се въртяхме във вихъра на "Лебедово езеро" на предния двор на съседите. Много години минаха от тогава, много бетон се изля и в техния, и в нашия двор, много изпитания ми поднесе животът и танците останаха само мила детска мечта. Днес е ред на дъщеря ми да ситни на пръсти и да върти пируети и за мое и нейно голямо щастие открих балетна школа близо до вкъщи, в която Маша Илиева сбъдва мили детски мечти.

Честно да си призная, записах тригодишната си дъщеря на балет с много притеснения и резерви, най-вече заради кошмарните спомени от един филм за режима на момичетата от националния отбор по художествена гимнастика на Нешка Робева, който даваха, когато нямаше почти нищо друго освен художествена гимнастика и режим. Нямах амбиции да отглеждам прима балерина, но исках малкото ми момиченце да вземе от балета колкото може повече - и грацията, и усета за ритъм, и умението да слуша музика, и упорството, и дисциплината, и концентрацията, необходими дори само за един танц. Купих трико, пачка и туфлички, казах й колко е красива и изяща и как дори и да й е трудно, не трябва да се отказва и я пуснах в залата при Снежана Матеева с останалите ситнички балеринки. След един час вратата се отвори. Подредени в развълнувана редичка по височина, една след друга нашите малки принцеси пристъпваха две крачки напред, правиха реверанс и се хвърляха в прегръдките на майките си.

Четвърта година Руми продължава да се радва на балета. Ние, родителите, много рядко имаме възможност да надникнем в репетиционната зала, за това с огромно любопитство наблюдавах приготовленията на малките балеринки за танца им на премиерата на новата книга "Пътят към балета" на Маша Илиева. Порази ме тихото обожание, с което децата гледаха Маша и строгият, но топъл тон, с който тя овладя ято от десетина разиграли се шест-седемгодишни момиченца, които до преди минутка бяха демонстрирали завидни способности да игнорират думите на собствените си майки. Възхитих се на откровеното "Уууужас!" след първото разхвърляно изпълнение на танца и дребните наставления, с които успя да подреди приемлива версия от втори опит. Децата се раздаваха, тя ги наставляваше и им помагаше и съвсем скоро резултатът беше налице.

След това дойде голямото чакане на VIP гостите. Децата подивяха, майките им се отказаха да се опитват да ги вразумят и не след дълго, оставени сами, балеринките започнаха да си играят. Знаете ли на какво си играят балеринките на Маша? Играят си на балеринки. Играят си с огромно удоволствие. Наслаждават се на уменията си, на гъвкавостта си, на синхрона помежду си. Едно, две, три... пързууул на шпагат! Весел смях, изправяне, великанска крачка назад, после още една, но миша и пак... Едно, две, три... пързуууул на шпагат! За мен тази детска игра е най-голямата препоръка за Маша и школата й по балет.

Специално на премиерата купих на Руми "Пътят към балета" и, както си му е редът, я изпратих да помоли Маша да й напише нещо за спомен. Не след дълго дъщеря ми се върна много развалнувана, прегърнала силно книжката. После имаше цветя, коктейл, снимки. Очаквах книгата да потъне в библиотеката, защото тя е помагало за учители по балет, които работят с деца, не е приказка с картинки, но за моя изненада тази сутрин заварих щерка си да я разглежда и да прави едно по едно описаните упражнения. Това едва ли ще продължи дълго, разбира се. На шест години малко неща продължават дълго, но в началото на четвъртата година от както имам балеринка вкъщи мога само да кажа - балетът е голяма радост за всички нас.

Незабравими са моментите, когато малкото ми момченце се качва на сцената на Операта с букет рози и ги поднася на прекрасното ми малко момиченце, а тя му благодари с изящен реверанс.

вторник, 3 ноември 2009 г.

В сърцето на София

Да живееш в центъра на София е и привилегия, и предизвикателство. Шумните булеварди, мръсотията, задръстванията, паркиралите коли по разкривените тротоари на тесните улички, изпадалата мазилка и графитите по фасадите делят ежедневието ни с Градската и Борисовата градини, Университета, кестените по "Цар Освободител", посолствата, театрите, музеите, достолепните сгради и къщичките с дворчета, строени в началото на миналия век. Остаряла и занемарена централната градска част на София все още пази своя чар. Под олющените мазилки на старите сгради личи стремежът към индивидуалност на всеки собственик и усета му към красивото. За съжаление родните къщи не порастват заедно с децата в тях. Мнозина от нас, родените в сърцето на София, днес живеят разпръснати по света. На тези, които останахме, се пада съхраняването на наследеното и отговорността да го надградим. И докато всеки сам реди своя дом, то за улиците, тротоарите и градинките грижата ни е споделена с избрания от нас кмет на района. В неговите задължения е да работи за подобряване на условията на живот - да ремонтира зейналите дупки на улици и тротоари, да поддържа катерушките и пейките в градинките, да разрешава и регулира работата на магазините, заведенията, павилионите и сергийките по тротоарите, строежите.

В наш интерес е да впрегнем в работа ресурсите на администрацията. Електронният адрес на районния кмет на "Средец" инж. Маргарита Гутева е m.guteva (at) gmail (dot) com, телефонът в общината 987 78 11. Не се колебайте да й пишете при нередности, да изисквате от нея спешни действия или да й предлагате идеи. Опитът показва, че тя ще ви отговори. Така бяха запушени, в рамките на 48 часа, зейналите в паветата на "Цар Иван-Асен II" огромни дупки. Така беше ремонтирана пързалката в градинката зад Стъклената спирка, до Райфайзен банк, макар и да отне доста време. Надявам се някой ден така да бъдат ремонтирани релсите на подлезите и да станат използваеми за майките и бабите, които разхождат бебета в колички в Борисовата градина.

Не е редно да се оплакваме, ако дори не сме поставили ясно проблемите си.

понеделник, 2 ноември 2009 г.

100-те най-шумни дни на новия век

Осем години след онези мъчителни мълчаливи осемстотин дни, които за дълго приспаха и приглушиха всяка критична мисъл, махалото на историята ни поднася стоте най-шумни дни на новия век. Не остана дума неизречена от речника на министър председателя, пък и нови човекът добавя, понякога в две, понякога в три вариации. Медиите му пригласят като някой ек, от урва на урва и от ляв приклек на десен приклек. В пространството хвърчат папки със свръхсекретни разработки, мистериозни справки за кафета и спявки с оперативно отдавна известни лица и с обикновени Красьовци, малки съмнители постни пици и "флешки" от, пардон с бюджета. И на фона на този умопомрaчителен екшън с елементи на шпионска-хорър-карате-комедия керванът си върви, а дежурните оперативни кучета лаят за протокола. За беля керванджията е болезнено самовлюбен и от камери, микрофони, пърхащи журналистки и други подмазвачи не забелязва, че всички начертани пътища водят не към Рим, а към Тибър (на преЦедателски "у рЯката"). И както винаги проблемът на давещите се е проблем на самите давещи се.