С глава в стената

Преди малко пренесох децата в леглата им в съседната стая, излегнах се в хола с netbook-а в скута, на масичката ме чака лимончело от Капри, купено от Метро, с много лед, вяло преглеждам днешните блогове и какво са писали приятелите във Facebook, хвърлям по едно око как Асен си играе на диктатор и разгонва демонстрация в поредната мисийка на Tropico 3 и се каня да му дръпна едно голямо мрънкане как за двадесет години нищичко не се е променило.

Е, да... остаряхме, изучихме висше - който където успя да влезе след изпитите, поработвахме още като студенти, но и да свалим Жан Виденов посред зимна сесия смогнахме, после всеки хвана пътя си - част от момчетата отърваха казармата, понеже в НАТО войската е професионална, а не наборна, започнахме работа в по-големи или по-малки представителства на световни фирми или започнахме собствен бизнес, купихме си стари трошки от Европа, изпоженихме се, дори на сватбени пътешествия я до Капри, я до Виена или Париж успяхме да идем, нали вече пътувахме без визи, родиха ни се деца, купихме си жилища, които ще имаме да изплащаме на банките докато побелеем съвсем и с трошките пренесохме тонове строителни материали за довършителните работи и всяка неделя ходим на гости у родата, но някак оцеляхме, въпреки тежките изпитания покрай избирането на изгледа, разположение, десена на тапетите, цвета на латекса, шарките на плочките и теракота, дамаските на меките мебели и размерите на шкафчета за кухните и днес си четем блогове и пием Лимончело с много лед и мрънкаме как нищо не се е променило.

Е, да... може пък и да се е променило, но категорично не и за нас!