Покрай оглушителния шум на днешния ден пропуснах традиционния си коментар за събитията през 1997 г., а не бива да ги забравяме. Вече 14 години оценката ми за случилото се остава една и съща:
През януари 1997 ние променихме съдбата на България.
Как започна Вашето участие в "януарските събития" от 1997 година?
Моето участие в събитията 1997 започна ненадейно един мрачен следобед пред „Позитано” 20. Помня как вървях с поглед забит в разнебитения паваж и се опитвах да свикна с мисълта, че изходът от кризата и спасението от комунистите е летище София. Жан Виденов беше подал оставка, но комунистите, начело с Георги Първанов, се готвеха да съставят ново правителство, въпреки, че бяха докарали страната до безпрецедентна криза - банкови фалити, блокирана икономика, безработица, неизплащани с месеци заплати и социални помощи, галопираща инфлация. Бяхме стигнали дъното, но комунистите настояваха да продължават да копаят. Мислих си за всичко, което губех – за раздялата с мама и татко, и с малкото ми сестриче, за баба и дядо, за родната къща, за приятелите от квартала и 12-то училище. Не виждах бъдеще в България и сърцето ми се късаше. И тогава в дясно от мен, точно срещу централата на БСП, видях огромно мълчаливо множество. Винаги съм гласувала в синьо – дори когато бях още малка, за да имам право на собствен глас, мама и татко ме взимаха със себе си в тъмната стаичка, за да сложа аз синята бюлетина в плика – но за тази проява дори не подозирах. Протестът беше към края си, подочу се нещо за 10 януари пред Парламента и хората се разотидоха. Прибрах се вкъщи, а в мен ехтеше мълчанието на множеството – по-силно от всеки площаден лозунг. Пуснах новините и както всяка вечер през последните месеци съобщиха новата рекордна цена на хляба в Добрич, поскъпването на млякото, сиренето и кашкавала в Силистра и колко блестящо се справя управлението с тежката икономическа ситуация. За акцията срещу „Позитано” нямаше и думичка. Тогава за първи път осъзнах мощта на държавната пропагандна машина и опита на комунистите да подменят днешната и утрешна реалност с угодна за тях. Осъзнах, че никой не е длъжен да се бори за моето щастие, ако аз самата не се боря за него. На следващият ден си купих вестник „Демокрация” и на 10 януари бях сред първите участници в живата верига около Парламента. Няколко дни по-късно организирахме студентски стачен комитет в Техническия университет София.
Каква беше организираността на студентите от Техническия Университет? Как се координирахте с другите университети, синдикатите и опозицията за съвместни действия?
Организационната структура беше съвършено проста и ефективна. Още на 11 януари в Софийския университет бе създаден Координационния преподавателско-студентски съвет (КПСС). Всеки университет, подкрепил стачката, изпращаше свой представител в КПСС. Вечер, след поредното шествие и преди да се влеем в митинга на площад „Св. Александър Невски”, имаше кратка сбирка на КПСС в СУ. Сами решавахме как ще протестираме. Колегите от НАТФИЗ всеки ден прибавяха по нещо ново. В началото преобладаваше забавния елемент, но с времето избистрихме и политическите си послания. Разбира се, имаше и импровизации - например първото блокиране на кръстовището на Орлов мост. На следващия ден блокирахме кръстовището на НДК. Тогава се намериха добри хора, които ни донесоха топъл чай. Помня как си греех ръцете с чашата чай и се опитвах да чета за изпит по Компютърни архитектури седнала на парапета на подлеза на спирката на рейсовете към Орлов мост, загърната с палтото на един умен, забавен и изключително мил колега, чиято съпруга съм днес. В следващите дни Техническият университет имаше честта да държи блокадата на едно от най-възловите кръстовища в града – Сточна гара. През нас можеха да преминат само линейки и цистерни с брашно. Блокадата не беше барикада, беше просто жива верига. И имаше критични моменти. Когато срещу теб идва цистерна и не знаеш дали тя ще спре, светът се крепи на ръката в ляво, на ръката в дясно и на самия теб.
Според Вас, кога дойде преломния момент от простестите? Кога стана ясно, че комунистите са загубили войната?
Комунистите загубиха, когато се опитаха с груба сила да разрушат една от барикадите в Дупница. Те не бяха подготвени за зрялото гражданско поведение на хората след насилието. На другия ден не само цяла Дупница, цяла България им показа по безупречен начин, че са минали границата на търпението. Често ме питат какво щеше да стане на пети февруари, ако Гоце и Добрев не бяха клекнали на четвърти и не бяха върнали мандата. На пети щяха да ни бият, на шести цяла България щеше да е на улицата, а на седми щяха да забранят БСП. На 4.2.1997 Гоце не спаси гражданския мир, спаси само кожата си. Гражданският мир към този момент беше заслуга на гражданите на България, въпреки опитите на БСП да го разруши. През януари 1997 ние променихме съдбата на България.
Доколкото разбрах, по време на януарските протести сте срещнали бъдещия Ви съпруг...
Януарските събития бяха преломни за мен и в личен план. Пораснах. Осъзнах отговорността си. Намерих смисъл да остана. Опитах от свободата и ще остана вечно пристрастена към нея. Научих се да правя факли, позиви, плакати, листовки. Влюбих се и още съм влюбена. Омъжена съм от осем години и съм майка на момиченце на 7 и момченце на 3 години. Днес със съпруга ми носим отговорността и за тяхното бъдеще, докато пораснат, за да я поемат сами. Битката, в която ние се включихме януари 1997 няма да приключи. Един ден децата ни ще я продължат. Тя е част от вечната битка между различните разбирания за добро и зло – битка за ценности.
През януари миналата година изглеждаше, че може да има нещо като "римейк" на събитията от 97-а...
Януари 1997 ние знаехме какво искаме – да свалим комунистите от власт и да имаме бъдеще в България. Януари 2009 студентите не бяха наясно – да имаш 71 искания е все едно да нямаш нито едно! Организаторите бяха твърде разнородна и зле координирана смесица на интереси, доминирана от партия „Зелените” и представители на Българска социалистическа младеж, които се криеха зад „гражданския протести” и не смееха да поемат политическа отговорност за действията си. В първия ден на протест – 14 януари – пред сградата на БАН имаше и друга по-различна група хора – хора виждали не един и два протеста през живота си, които ясно се отличаваха от тълпата, особено с поведението си при настъпилите безредици. Но нито те, нито единственото им искане „Ser Go Home” беше възприето от организаторите. За разлика от нас 1997, днешните студенти не успяха да намерят общ език с хората с опит и се оставиха да бъдат използвани за изпускане на общественото напрежение, с което подариха остатъка от мандата на Тройната коалиция и лукса тя да наричат управлението си „успешно”.
Според Вас, защо ние, студентите от 97-а година успяхме да изритаме червените боклуци от властта, а днешните студенти не успяха?
Изритването на червените боклуци от властта 1997 не беше изцяло студентска заслуга. Да, ние - студентите - изиграхме своята важна роля, но за предсрочни избори се борихме заедно с цялата сила на синята опозиция и синдикатите. Не бяхме много, бяхме достатъчно и усещахме мълчаливото съгласие на мнозинството. Имаше моменти, в които хората вървяха пред политиците, имаше моменти, когато политиците заставаха начело, но целта беше ясна и всеки правеше своята крачка към нея. За съжаление крехкото гражданско общество блажено прехвърли отговорността за съдбата си на новоизбраното правителство на Иван Костов и заспа дълбок сън. Но през 1997 точно ние – активните, политически грамотни граждани, заедно с нашите сини политически представители – успяхме да променим съдбата на България. И какъвто и герой да се изкарва Гоце, той прекрасно знае, че можем пак.
Известно е, че който контролира миналото, контролира бъдещето…
Така е. Комунистите с години се опитват да подменят историята, за да ограбят отново бъдещето ни. Използвам възможността да поканя читателите на в. „Седем” на 16 април (петък) в 20:00ч край църквата „Св. Неделя” да почетем с минута мълчание и запалена свещ жертвите на кървавия комунистически атентат от 1925г. Наша е задачата да защитаваме истина за миналото, за да можем да спечелим и битката за бъдещето на България.
...............................................
Интервюто е публикувано със съкращения във в. СЕДЕМ на 14 април 2010 година и по-късно на
страницата на автора, за което искрено му благодаря!
