20г. СВОБОДА!

След падането на стената (9.XI.1989г) всеки от нас е толкова свободен, колкото смее да бъде и обществото ни е толкова свободно, колкото му изнася. Нека не бъркаме стените в главите си и страха в сърцата си с липса на свобода.

Имайте смелостта да бъдете свободни!

С глава в стената

Преди малко пренесох децата в леглата им в съседната стая, излегнах се в хола с netbook-а в скута, на масичката ме чака лимончело от Капри, купено от Метро, с много лед, вяло преглеждам днешните блогове и какво са писали приятелите във Facebook, хвърлям по едно око как Асен си играе на диктатор и разгонва демонстрация в поредната мисийка на Tropico 3 и се каня да му дръпна едно голямо мрънкане как за двадесет години нищичко не се е променило.

Е, да... остаряхме, изучихме висше - който където успя да влезе след изпитите, поработвахме още като студенти, но и да свалим Жан Виденов посред зимна сесия смогнахме, после всеки хвана пътя си - част от момчетата отърваха казармата, понеже в НАТО войската е професионална, а не наборна, започнахме работа в по-големи или по-малки представителства на световни фирми или започнахме собствен бизнес, купихме си стари трошки от Европа, изпоженихме се, дори на сватбени пътешествия я до Капри, я до Виена или Париж успяхме да идем, нали вече пътувахме без визи, родиха ни се деца, купихме си жилища, които ще имаме да изплащаме на банките докато побелеем съвсем и с трошките пренесохме тонове строителни материали за довършителните работи и всяка неделя ходим на гости у родата, но някак оцеляхме, въпреки тежките изпитания покрай избирането на изгледа, разположение, десена на тапетите, цвета на латекса, шарките на плочките и теракота, дамаските на меките мебели и размерите на шкафчета за кухните и днес си четем блогове и пием Лимончело с много лед и мрънкаме как нищо не се е променило.

Е, да... може пък и да се е променило, но категорично не и за нас!

"Пътят към балета" и моята балеринка

По мое време малките момиченца мечтаеха да станат балерини и си играехме на балерини като от сутрин до вечер ситнихме на пръсти и се въртяхме във вихъра на "Лебедово езеро" на предния двор на съседите. Много години минаха от тогава, много бетон се изля и в техния, и в нашия двор, много изпитания ми поднесе животът и танците останаха само мила детска мечта. Днес е ред на дъщеря ми да ситни на пръсти и да върти пируети и за мое и нейно голямо щастие открих балетна школа близо до вкъщи, в която Маша Илиева сбъдва мили детски мечти.

Честно да си призная, записах тригодишната си дъщеря на балет с много притеснения и резерви, най-вече заради кошмарните спомени от един филм за режима на момичетата от националния отбор по художествена гимнастика на Нешка Робева, който даваха, когато нямаше почти нищо друго освен художествена гимнастика и режим. Нямах амбиции да отглеждам прима балерина, но исках малкото ми момиченце да вземе от балета колкото може повече - и грацията, и усета за ритъм, и умението да слуша музика, и упорството, и дисциплината, и концентрацията, необходими дори само за един танц. Купих трико, пачка и туфлички, казах й колко е красива и изяща и как дори и да й е трудно, не трябва да се отказва и я пуснах в залата при Снежана Матеева с останалите ситнички балеринки. След един час вратата се отвори. Подредени в развълнувана редичка по височина, една след друга нашите малки принцеси пристъпваха две крачки напред, правиха реверанс и се хвърляха в прегръдките на майките си.

Четвърта година Руми продължава да се радва на балета. Ние, родителите, много рядко имаме възможност да надникнем в репетиционната зала, за това с огромно любопитство наблюдавах приготовленията на малките балеринки за танца им на премиерата на новата книга "Пътят към балета" на Маша Илиева. Порази ме тихото обожание, с което децата гледаха Маша и строгият, но топъл тон, с който тя овладя ято от десетина разиграли се шест-седемгодишни момиченца, които до преди минутка бяха демонстрирали завидни способности да игнорират думите на собствените си майки. Възхитих се на откровеното "Уууужас!" след първото разхвърляно изпълнение на танца и дребните наставления, с които успя да подреди приемлива версия от втори опит. Децата се раздаваха, тя ги наставляваше и им помагаше и съвсем скоро резултатът беше налице.

След това дойде голямото чакане на VIP гостите. Децата подивяха, майките им се отказаха да се опитват да ги вразумят и не след дълго, оставени сами, балеринките започнаха да си играят. Знаете ли на какво си играят балеринките на Маша? Играят си на балеринки. Играят си с огромно удоволствие. Наслаждават се на уменията си, на гъвкавостта си, на синхрона помежду си. Едно, две, три... пързууул на шпагат! Весел смях, изправяне, великанска крачка назад, после още една, но миша и пак... Едно, две, три... пързуууул на шпагат! За мен тази детска игра е най-голямата препоръка за Маша и школата й по балет.

Специално на премиерата купих на Руми "Пътят към балета" и, както си му е редът, я изпратих да помоли Маша да й напише нещо за спомен. Не след дълго дъщеря ми се върна много развалнувана, прегърнала силно книжката. После имаше цветя, коктейл, снимки. Очаквах книгата да потъне в библиотеката, защото тя е помагало за учители по балет, които работят с деца, не е приказка с картинки, но за моя изненада тази сутрин заварих щерка си да я разглежда и да прави едно по едно описаните упражнения. Това едва ли ще продължи дълго, разбира се. На шест години малко неща продължават дълго, но в началото на четвъртата година от както имам балеринка вкъщи мога само да кажа - балетът е голяма радост за всички нас.

Незабравими са моментите, когато малкото ми момченце се качва на сцената на Операта с букет рози и ги поднася на прекрасното ми малко момиченце, а тя му благодари с изящен реверанс.

В сърцето на София

Да живееш в центъра на София е и привилегия, и предизвикателство. Шумните булеварди, мръсотията, задръстванията, паркиралите коли по разкривените тротоари на тесните улички, изпадалата мазилка и графитите по фасадите делят ежедневието ни с Градската и Борисовата градини, Университета, кестените по "Цар Освободител", посолствата, театрите, музеите, достолепните сгради и къщичките с дворчета, строени в началото на миналия век. Остаряла и занемарена централната градска част на София все още пази своя чар. Под олющените мазилки на старите сгради личи стремежът към индивидуалност на всеки собственик и усета му към красивото. За съжаление родните къщи не порастват заедно с децата в тях. Мнозина от нас, родените в сърцето на София, днес живеят разпръснати по света. На тези, които останахме, се пада съхраняването на наследеното и отговорността да го надградим. И докато всеки сам реди своя дом, то за улиците, тротоарите и градинките грижата ни е споделена с избрания от нас кмет на района. В неговите задължения е да работи за подобряване на условията на живот - да ремонтира зейналите дупки на улици и тротоари, да поддържа катерушките и пейките в градинките, да разрешава и регулира работата на магазините, заведенията, павилионите и сергийките по тротоарите, строежите.

В наш интерес е да впрегнем в работа ресурсите на администрацията. Електронният адрес на районния кмет на "Средец" инж. Маргарита Гутева е m.guteva (at) gmail (dot) com, телефонът в общината 987 78 11. Не се колебайте да й пишете при нередности, да изисквате от нея спешни действия или да й предлагате идеи. Опитът показва, че тя ще ви отговори. Така бяха запушени, в рамките на 48 часа, зейналите в паветата на "Цар Иван-Асен II" огромни дупки. Така беше ремонтирана пързалката в градинката зад Стъклената спирка, до Райфайзен банк, макар и да отне доста време. Надявам се някой ден така да бъдат ремонтирани релсите на подлезите и да станат използваеми за майките и бабите, които разхождат бебета в колички в Борисовата градина.

Не е редно да се оплакваме, ако дори не сме поставили ясно проблемите си.

100-те най-шумни дни на новия век

Осем години след онези мъчителни мълчаливи осемстотин дни, които за дълго приспаха и приглушиха всяка критична мисъл, махалото на историята ни поднася стоте най-шумни дни на новия век. Не остана дума неизречена от речника на министър председателя, пък и нови човекът добавя, понякога в две, понякога в три вариации. Медиите му пригласят като някой ек, от урва на урва и от ляв приклек на десен приклек. В пространството хвърчат папки със свръхсекретни разработки, мистериозни справки за кафета и спявки с оперативно отдавна известни лица и с обикновени Красьовци, малки съмнители постни пици и "флешки" от, пардон с бюджета. И на фона на този умопомрaчителен екшън с елементи на шпионска-хорър-карате-комедия керванът си върви, а дежурните оперативни кучета лаят за протокола. За беля керванджията е болезнено самовлюбен и от камери, микрофони, пърхащи журналистки и други подмазвачи не забелязва, че всички начертани пътища водят не към Рим, а към Тибър (на преЦедателски "у рЯката"). И както винаги проблемът на давещите се е проблем на самите давещи се.